127 часа - 127 hours

Дани Бойл е режисьор, който лесно може да се захване с всеки един сюжет и бързичко да извади от него най-реалистичната и въздействаща драма, без да изпада в някакви фундаментални локви от клишета. Филмографията му ясно говори, че пичът знае какво прави и умее да избира филмите си така, че да покаже не само разностранност в потенциала си, но и самостоятелно да развива иначе еднообразните истории. Дори да снима урбанистични наркомании /”Трейнспотинг”/, екзотични адвенчърчета /”The Beach”/ или просто експериментира в утъпканите sci-fi жанрове /„Sunshine”/, британският режисьор ясно показва, че владее ситуацията и знае отлично как да се справя с героите си. Сега обаче той има само един такъв на разположение и историята му може да бъде разказана с половин изречение, но Бойл прави цял филм от нея – изключително рискована постъпка, която други режисьори биха подминали с пренебрежение. Но и постъпка, която се отплаща, защото „127 часа” се оказва изненадващо силна и затрогваща true story, която ще Ви остави емоционално ангажирани, независимо дали Ви се иска или не.

Базиран на биографичната книга на Арън Ралстън – “Between a Rock and a Hard Place” – филмът използва кооперативния сценарий на Дани Бойл и Саймън Бюфой, който написа и притчата за индийския „Стани Богат” преди две години. Както и в „Беднякът Милионер”, тук Бойл разнищва една обикновена драма и концентрира цялата си енергия в сърцевината й, за да извади на показ всички нюанси на изтормозения герой. „127 часа” не е обикновен филм, а 90 минутно съпреживяване на пълен пакет от крайни човешки емоции, които Бойл улавя и ни поднася, без да спестява дори и най-ужасяващите моменти. И тъй като не е ограничаван от множество сюжетни плетеници, нито от нуждата да развива повече от един герой, Бойл успява да съсредоточи цялото ни внимание към историята на един обикновен човек, попаднал в необикновена ситуация, която ще му струва прескъпа част от тялото. Това е планинарчето Арън, който през 2003 година пада в една дупка и в продължение на пет дни преживява емоционален и физически кошмар, докато накрая се решава на немислимото и саморъчно /буквално/ ампутира ръката си с едно мизерно джобно ножче. Звучи абсурдно, но с тази разлика, че всичко се е случило наистина. Подобен разказ е изключително труден за презентация, защото изисква от създателите му огромен арсенал от идеи, които да попречат на публиката да се отегчи още на първия час, а останалите 126 да минат покрай притворените им от дрямка очи.

Кино